ИК Хермес с лукзозен том на „Мадам Бовари“
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ЛУКСОЗНОТО ИЗДАНИЕ ОТ
КЛУБ КЛАСИКА
МАДАМ БОВАРИ
от Гюстав Флобер
размер 376 стр.
цена 24,95 лева
ISBN 978-954-26-2385-4
превод Анета Тошева
Луксозно издание на едно от най-значимите творби във френската литература
Очаквайте „ Мадам Бовари “ на 22 октомври!
За създателя
Гюстав Флобер е френски публицист, един от водещите представители на литературния натурализъм във Франция. Той се подрежда измежду най-големите европейски създатели на XIX век, а романът му „ Мадам Боаври “ се трансформира във безконечна класика, която е настояща и до през днешния ден.
За книгата
Ема прекарва детството си в манастир, където чете сантиментални романи, събуждащи у нея желанието за един по-вълнуващ и изтънчен живот. Когато Шарл Бовари желае ръката ѝ, младата жена храни огромни очаквания, че той ще ѝ предложи пристрастеността и охолството, за които копнее. Но Шарл е отегчителен недодялан доктор, а животът на село е доста друг от сантименталните ѝ въжделения. Скоро разочарованието и рутината я тласкат в обятията на отракан прелъстител.
Ема основава собствен личен фантазен свят, по този начин отдалечен от действителния, и постепенно потъва в него до полуда. Междувременно брачният партньор ѝ остава кьорав за неизбежната злополука.
Откъс
Понякога ѝ минаваше мисълта, че въпреки всичко това са най-прекрасните дни в живота ѝ – както ги назоваха, меденият месец. Но с цел да почувстват сладостта му, вероятно трябваше да се насочат към тези страни с мелодични имена, където времето след сватбения ден тъне в изключително пленителна леност! Да изкачват стръмни пътища с пощенска карета със сини копринени завески и да слушат песента на кочияша, която планинското ехтене преповтаря с хлопки на кози и с ням звук на водопад. При залез-слънце да вдишват аромата на лимонови дръвчета на брега на някой залив; вечер на терасата на вилата, единствено двамата, преплели пръсти, да гледат звездите и да вършат проекти за бъдещето. Струваше ѝ се, че на земята съществуват специфични места и щастието може да цъфти единствено там – като растение, обвързвано с избрана почва, което не вирее добре на друго място. Да можеше да се облегне на балкона на швейцарска хижа или да затвори тъгата си в шотландски котидж, а с нея да е брачен партньор, облечен с черен кадифен фрак с дълги поли, обут в меки ботуши, с островърха шапка и маншети!
Може би изпитваше нужда да излее пред някого душата си за всичко това. Но по какъв начин да откри думи за такава мъчно доловима тревога, изменчива като облаците, стихийна като вятъра? Липсваха ѝ думи, липсваше ѝ мотив, не ѝ стигаше и храброст.
При все това, струваше ѝ се, че в случай че Шарл бе изискал, в случай че се беше досетил, в случай че погледът му най-малко един път бе откликнал на мислите ѝ, сърцето ѝ внезапно щеше да се излее в обилно обилие, както се изсипват плодовете на овощните дръвчета, когато човек ги тръсне с ръка. Но въпреки че близостта в взаимния им живот ставаше все по-силна, в себе си тя от ден на ден усещаше някакво вътрешно отчуждение, което я отдалечаваше от него.
Когато Шарл разговаряше, изявленията му бяха плоски като махленски тротоар, по който се точат банални мисли в елементарни одежди, небудещи нито неспокойствие, нито смях или мечтание. Сам разказваше, че до момента в който живеел в Руан, нито един път не показал любознание да отиде на спектакъл, с цел да гледа парижките артисти. Не умееше нито да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер, а един ден не можа да ѝ изясни някаква дума, обвързвана с конната езда, която бе срещнала в един разказ.
А белким един мъж не трябваше да знае всичко, да е на висота във всевъзможни умения, да разкрива на дамата могъщата мощ на пристрастеността, тънкостите на живота, всички тайнства на битието? Този мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Мислеше, че Ема е щастлива; а тя се дразнеше на това негово непоклатимо успокоение, на безгрижната му несръчност, даже на това, че го правеше благополучен.
Понякога тя рисуваше; за Шарл беше същинско наслаждение да застане в профил и да я гледа по какъв начин седи наведена над картонения лист, по какъв начин примижава, с цел да вижда по-добре творението си, или търкаля върху палеца си все по-големи топчета от средината на самун. А когато засвиреше на пиано, колкото по-бързо пръстите ѝ пробягваха по него, толкоз по- огромно беше възхищението му. Тя удряше по клавишите решително и преминаваше през цялата клавиатура, наляво и надясно, без спиране. Когато прозорецът беше отворен, разтърсваният отдолу под ръцете ѝ остарял инструмент със мощно вибриращи струни се чуваше чак в края на селото и постоянно писарят на правосъдния пристав, гологлав и по чехли, когато минаваше по основния път, се спираше да я послуша, без да изпуска хартиения лист от ръцете си.
От друга страна, Ема умееше да управлява семейството. Изпращаше на пациентите сметките за прегледите, само че в писмата използваше изискани изречения, които с нищо не напомняха комерсиална фактура. В неделя, когато канеха някой комшия на обяд, тя намираше по какъв начин да сервира ястието изтънчено, едрите сливи ренклоди ловко подреждаше в пирамиди върху лозови листа, сладкото сервираше, като изсипваше бурканчето в чинийка, и даже възнамеряваше да закупи съдче с ароматизирана вода за изплакване на устата и пръстите след десерта. Всичко това придаваше на Бовари още по-голяма тежест.
В края на краищата Шарл стартира повече да почита себе си, задето има такава жена. Той с горделивост показваше на гостите в дневната две нейни дребни скици с молив, които бе поръчал да сложат в доста необятни рамки и бе окачил на дълги зелени шнурове върху тапетите на стената в дневната. На връщане от неделната литургия хората го виждаха по какъв начин стои пред вратата на къщата, обул красиви бродирани пантофи.
Прибираше се късно вечерта, в 10, от време на време в среднощ. Тогава поискваше да вечеря, само че тъй като прислужницата към този момент си беше легнала, сервираше му Ема. За да му е по-удобно, събличаше палтото си за езда. Разказваше в детайли за всички хора, с които се бе срещнал денем, без да пропуща никого, за селата, в които бе ходил, за рецептите, които бе написал, и удовлетворен от себе си, изяждаше остатъците от печеното с лук и сланина, обелваше си парче сирене, изгризваше една ябълка, изпразваше нормалната гарафа с вино, след това отиваше да си легне, изтягаше се по тил и захъркваше.
Понеже дълго време беше спал с памучна нощна шапчица, сегашната копринена забрадка не се задържаше на ушите му; по тази причина заран косата му беше разрошена върху лицето му и цялата в пух от възглавницата, чиито връзки се развързваха през нощта. Зиме и лете носеше грубовати ботуши, които при свивката на стъпалото бяха образували две дебели гънки, извити към глезените, а останалата част от ботуша продължаваше нагоре в права линия, изпъната като дървен крайник. Казваше, че тези ботуши били таман като за село.
Майка му го поддържаше в старанието му да прави икономии. Както и по-рано, тя му идваше на посетители всякога, когато сред нея и мъжа ѝ избухваше някоя по-бурна свада. Само че остарялата госпожа Бовари изглеждаше предубедена към снаха си. Намираше, че била с прекомерно необятни пръсти, поради имотното им положение: дървата, захарта и свещите се харчели като в богаташка къща, а в кухнята отивало такова количество плам, което щяло да стигне за двадесет и пет порции! Лично тя подреждаше бельото в дрешниците и учеше Ема по какъв начин да държи под око месаря, когато им носеше месото. Ема изслушваше тези директиви, госпожа Бовари не ги пестеше, и обръщенията дъще и майко по през целия ден не Слизаха от устите им, съпроводени от леко трепкане на устните, тъй като всяка от тях изричаше благите слова с глас, трептящ от яд.
По времето на госпожа Дюбюк старата жена усещаше, че привързаността на сина ѝ към нея към момента е по-голяма, в сравнение с към брачната половинка му; любовта на Шарл към Ема в този момент ѝ изглеждаше като отвод от синовната му деликатност, като посягане над нещо, което ѝ принадлежи по право; и тя наблюдаваше щастието на сина си в скръбно безмълвие – като опустошен човек, който гледа през прозореца хора, които са се настанили на трапезата в тогавашния му дом. Разказваше му мемоари за предишното, само че единствено с цел да му напомни своите премеждия и жертви, и като ги сравняваше с пренебрежителността на Ема, заключаваше, че той няма никакви рационални учредения да я обожава по този начин, като че ли тя е нещо извънредно.
Цитат:
Тя не беше щастлива, в никакъв случай не е била. Откъде идваше това чувство за недостатъчност в живота ѝ, това незабавно разлагане на всичко, върху което се опитваше да се опре?… Ако някъде съществуваше мъж мощен и хубав, с доблестна натура, по едно и също време възхитен и сензитивен, със сърце на стихотворец в тялото на ангел, многострунна лира, от която към небето се възнасят елегични епиталамии, за какво ориста не ги срещне? О, какъв брой невероятно е това! Впрочем не си струваше усилието и да го търси; всичко беше лъжовно! Зад всяка усмивка се криеше отегчена прозявка, зад всяка наслада – проклинание, всяка приятност носеше в себе си отвращение и най-горещите целувки оставяха върху устните единствено ненаситен блян към още по-чувствени милувки.
Във въздуха се разнесе провлачено стържене на метал и прокънтяха четири удара на камбаната в обителта. Четири часът! А ѝ се струваше, че седи тук, на тази скамейка, от цяла безкрайност. Но една минута може да побере безконечен низ от пристрастености, както едно малко пространство може да побере цяла навалица. Ема живееше напълно погълната от своите страсти…
п редставя
ЛУКСОЗНОТО ИЗДАНИЕ ОТ
КЛУБ КЛАСИКА
МАДАМ БОВАРИ
от Гюстав Флобер
размер 376 стр.
цена 24,95 лева
ISBN 978-954-26-2385-4
превод Анета Тошева
Луксозно издание на едно от най-значимите творби във френската литература
Очаквайте „ Мадам Бовари “ на 22 октомври!
За създателя
Гюстав Флобер е френски публицист, един от водещите представители на литературния натурализъм във Франция. Той се подрежда измежду най-големите европейски създатели на XIX век, а романът му „ Мадам Боаври “ се трансформира във безконечна класика, която е настояща и до през днешния ден.
За книгата
Ема прекарва детството си в манастир, където чете сантиментални романи, събуждащи у нея желанието за един по-вълнуващ и изтънчен живот. Когато Шарл Бовари желае ръката ѝ, младата жена храни огромни очаквания, че той ще ѝ предложи пристрастеността и охолството, за които копнее. Но Шарл е отегчителен недодялан доктор, а животът на село е доста друг от сантименталните ѝ въжделения. Скоро разочарованието и рутината я тласкат в обятията на отракан прелъстител.
Ема основава собствен личен фантазен свят, по този начин отдалечен от действителния, и постепенно потъва в него до полуда. Междувременно брачният партньор ѝ остава кьорав за неизбежната злополука.
Откъс
Понякога ѝ минаваше мисълта, че въпреки всичко това са най-прекрасните дни в живота ѝ – както ги назоваха, меденият месец. Но с цел да почувстват сладостта му, вероятно трябваше да се насочат към тези страни с мелодични имена, където времето след сватбения ден тъне в изключително пленителна леност! Да изкачват стръмни пътища с пощенска карета със сини копринени завески и да слушат песента на кочияша, която планинското ехтене преповтаря с хлопки на кози и с ням звук на водопад. При залез-слънце да вдишват аромата на лимонови дръвчета на брега на някой залив; вечер на терасата на вилата, единствено двамата, преплели пръсти, да гледат звездите и да вършат проекти за бъдещето. Струваше ѝ се, че на земята съществуват специфични места и щастието може да цъфти единствено там – като растение, обвързвано с избрана почва, което не вирее добре на друго място. Да можеше да се облегне на балкона на швейцарска хижа или да затвори тъгата си в шотландски котидж, а с нея да е брачен партньор, облечен с черен кадифен фрак с дълги поли, обут в меки ботуши, с островърха шапка и маншети!
Може би изпитваше нужда да излее пред някого душата си за всичко това. Но по какъв начин да откри думи за такава мъчно доловима тревога, изменчива като облаците, стихийна като вятъра? Липсваха ѝ думи, липсваше ѝ мотив, не ѝ стигаше и храброст.
При все това, струваше ѝ се, че в случай че Шарл бе изискал, в случай че се беше досетил, в случай че погледът му най-малко един път бе откликнал на мислите ѝ, сърцето ѝ внезапно щеше да се излее в обилно обилие, както се изсипват плодовете на овощните дръвчета, когато човек ги тръсне с ръка. Но въпреки че близостта в взаимния им живот ставаше все по-силна, в себе си тя от ден на ден усещаше някакво вътрешно отчуждение, което я отдалечаваше от него.
Когато Шарл разговаряше, изявленията му бяха плоски като махленски тротоар, по който се точат банални мисли в елементарни одежди, небудещи нито неспокойствие, нито смях или мечтание. Сам разказваше, че до момента в който живеел в Руан, нито един път не показал любознание да отиде на спектакъл, с цел да гледа парижките артисти. Не умееше нито да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер, а един ден не можа да ѝ изясни някаква дума, обвързвана с конната езда, която бе срещнала в един разказ.
А белким един мъж не трябваше да знае всичко, да е на висота във всевъзможни умения, да разкрива на дамата могъщата мощ на пристрастеността, тънкостите на живота, всички тайнства на битието? Този мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Мислеше, че Ема е щастлива; а тя се дразнеше на това негово непоклатимо успокоение, на безгрижната му несръчност, даже на това, че го правеше благополучен.
Понякога тя рисуваше; за Шарл беше същинско наслаждение да застане в профил и да я гледа по какъв начин седи наведена над картонения лист, по какъв начин примижава, с цел да вижда по-добре творението си, или търкаля върху палеца си все по-големи топчета от средината на самун. А когато засвиреше на пиано, колкото по-бързо пръстите ѝ пробягваха по него, толкоз по- огромно беше възхищението му. Тя удряше по клавишите решително и преминаваше през цялата клавиатура, наляво и надясно, без спиране. Когато прозорецът беше отворен, разтърсваният отдолу под ръцете ѝ остарял инструмент със мощно вибриращи струни се чуваше чак в края на селото и постоянно писарят на правосъдния пристав, гологлав и по чехли, когато минаваше по основния път, се спираше да я послуша, без да изпуска хартиения лист от ръцете си.
От друга страна, Ема умееше да управлява семейството. Изпращаше на пациентите сметките за прегледите, само че в писмата използваше изискани изречения, които с нищо не напомняха комерсиална фактура. В неделя, когато канеха някой комшия на обяд, тя намираше по какъв начин да сервира ястието изтънчено, едрите сливи ренклоди ловко подреждаше в пирамиди върху лозови листа, сладкото сервираше, като изсипваше бурканчето в чинийка, и даже възнамеряваше да закупи съдче с ароматизирана вода за изплакване на устата и пръстите след десерта. Всичко това придаваше на Бовари още по-голяма тежест.
В края на краищата Шарл стартира повече да почита себе си, задето има такава жена. Той с горделивост показваше на гостите в дневната две нейни дребни скици с молив, които бе поръчал да сложат в доста необятни рамки и бе окачил на дълги зелени шнурове върху тапетите на стената в дневната. На връщане от неделната литургия хората го виждаха по какъв начин стои пред вратата на къщата, обул красиви бродирани пантофи.
Прибираше се късно вечерта, в 10, от време на време в среднощ. Тогава поискваше да вечеря, само че тъй като прислужницата към този момент си беше легнала, сервираше му Ема. За да му е по-удобно, събличаше палтото си за езда. Разказваше в детайли за всички хора, с които се бе срещнал денем, без да пропуща никого, за селата, в които бе ходил, за рецептите, които бе написал, и удовлетворен от себе си, изяждаше остатъците от печеното с лук и сланина, обелваше си парче сирене, изгризваше една ябълка, изпразваше нормалната гарафа с вино, след това отиваше да си легне, изтягаше се по тил и захъркваше.
Понеже дълго време беше спал с памучна нощна шапчица, сегашната копринена забрадка не се задържаше на ушите му; по тази причина заран косата му беше разрошена върху лицето му и цялата в пух от възглавницата, чиито връзки се развързваха през нощта. Зиме и лете носеше грубовати ботуши, които при свивката на стъпалото бяха образували две дебели гънки, извити към глезените, а останалата част от ботуша продължаваше нагоре в права линия, изпъната като дървен крайник. Казваше, че тези ботуши били таман като за село.
Майка му го поддържаше в старанието му да прави икономии. Както и по-рано, тя му идваше на посетители всякога, когато сред нея и мъжа ѝ избухваше някоя по-бурна свада. Само че остарялата госпожа Бовари изглеждаше предубедена към снаха си. Намираше, че била с прекомерно необятни пръсти, поради имотното им положение: дървата, захарта и свещите се харчели като в богаташка къща, а в кухнята отивало такова количество плам, което щяло да стигне за двадесет и пет порции! Лично тя подреждаше бельото в дрешниците и учеше Ема по какъв начин да държи под око месаря, когато им носеше месото. Ема изслушваше тези директиви, госпожа Бовари не ги пестеше, и обръщенията дъще и майко по през целия ден не Слизаха от устите им, съпроводени от леко трепкане на устните, тъй като всяка от тях изричаше благите слова с глас, трептящ от яд.
По времето на госпожа Дюбюк старата жена усещаше, че привързаността на сина ѝ към нея към момента е по-голяма, в сравнение с към брачната половинка му; любовта на Шарл към Ема в този момент ѝ изглеждаше като отвод от синовната му деликатност, като посягане над нещо, което ѝ принадлежи по право; и тя наблюдаваше щастието на сина си в скръбно безмълвие – като опустошен човек, който гледа през прозореца хора, които са се настанили на трапезата в тогавашния му дом. Разказваше му мемоари за предишното, само че единствено с цел да му напомни своите премеждия и жертви, и като ги сравняваше с пренебрежителността на Ема, заключаваше, че той няма никакви рационални учредения да я обожава по този начин, като че ли тя е нещо извънредно.
Цитат:
Тя не беше щастлива, в никакъв случай не е била. Откъде идваше това чувство за недостатъчност в живота ѝ, това незабавно разлагане на всичко, върху което се опитваше да се опре?… Ако някъде съществуваше мъж мощен и хубав, с доблестна натура, по едно и също време възхитен и сензитивен, със сърце на стихотворец в тялото на ангел, многострунна лира, от която към небето се възнасят елегични епиталамии, за какво ориста не ги срещне? О, какъв брой невероятно е това! Впрочем не си струваше усилието и да го търси; всичко беше лъжовно! Зад всяка усмивка се криеше отегчена прозявка, зад всяка наслада – проклинание, всяка приятност носеше в себе си отвращение и най-горещите целувки оставяха върху устните единствено ненаситен блян към още по-чувствени милувки.
Във въздуха се разнесе провлачено стържене на метал и прокънтяха четири удара на камбаната в обителта. Четири часът! А ѝ се струваше, че седи тук, на тази скамейка, от цяла безкрайност. Но една минута може да побере безконечен низ от пристрастености, както едно малко пространство може да побере цяла навалица. Ема живееше напълно погълната от своите страсти…
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ